Как да се справим: Страха от шофиране Част II

Преди около четири години реших да започна шофьорски курсове. Поразпитах познати за фирмите и в последствие избрах една. (Искам да спомена, че никога до тогава не бях карал кола.) Започна теорията, която не бе особено трудна. Но когато се стигна до кормуването ето там започна ужаса. Буквално бях ужасен като седнах зад волана. Нищо, че бяхме само на полигона като за начало. Научих се да спирам и тръгвам, завои и т.н. На следващото „занятие” започнахме да караме из града, като дойде моят ред изпитвах желание да избягам на някъде, въпреки, че инструктора имаше контрол над колата. Започна се и сякаш колите, които до сега ми се виждаха доста, изведнъж ми се виждаха като милиони. Нямаше място за мен по улицата, не исках да сменям платна, защото мислех, че в „мъртвата точка” винаги има някого. Имах чувството, че ще направя някаква поразия все. Ужасявах се и от леви завои.
 Случката, която остави траен отпечатък в съзнанието ми се състоя точно седмица преди изпита по кормуване. Приближих кръстовище със светофари, светеше червено за това и спрях. В момента в който светна зелено, аз потеглих бавно но сигурно напред. В същият момент с периферното си зрение от ляво видях за част от секундата една голяма броня, идваща право към мен. Едно паджеро ни удари откъм моята врата, защото бе минало на червено. Ръцете ми трепереха, бях ужасен и не исках да помръдна на никъде. Останалите двама също бяха в паника, а инструктора бе много ядосан на онзи с джипа.
 След тази случка започнаха да се въртят още по-откачени сценарии из главата ми и не можех да заспя идната нощ.  Въпреки, че съществуваха толкова много неща, които ме ужасяваха, аз шофирах повече от добре, спазвах всичко и като дойде времето си взех изпита.  Но тази случка продължаваше да се върти из главата ми, непрестанно напомняйки ми, че може би навсякъде е опасно. Година след това купихме първата ми кола. След като я подкарах към нас от предишният й собственик се чувствах още повече от ужасен. Направо си умрях от страх, докато стигна до нас. След като слязох не исках да се кача никога повече. Положението се утежни, след като приятелите ми разбраха, че имам кола и всички искаха да ги возя, а семейството ми искаше да ги карам всеки ден на някъде. Някои дни се правех, че ми е станало лошо само за да избегна да докосна волана, други дни си измислях второ и трето.  Понякога като карах няколко дена подред, сякаш свиквах с чувството, но пропуснех ли ден, после бях отново ужасен. Реших да потърся помощ в интернет, колкото повече се ровех, толкова по-малко намирах, имаше това-онова в сайтове на английски, но на български почти нищо. И видях колко нетолерантни могат да бъдат хората, когато не могат да разберат страданието и болката на някого. В един форум (който няма да спомена) едно момче, беше писало, че имало същия проблем. Познайте какви реакции получи след самопризнанието си – ами негативни и присмиващи ! Хората от форума му се смееха как можел да бъде толкова „смотан”, „страхлив”, „некадърен” и подобни неща. Никой не се опита да му помогне, ами представете си дори го караха да продаде колата си и никога повече да не кара! Това е лудост! Ядосах се искрено много, за това потърсих книги свързани със страховете на хората, анализи, идеи, установяване на причини. Изгледах един тон клипове в youtube и попаднах на няколко диаманта, които успях да преобразувам и вградя в моя живот. Ще споделя с милите си читатели на мен лично какво ми помогна и какво помогна на мои познати със същия проблем, както и на хора по света, които също споделят изхода си от тази фобия, ако щете.